|
България в лабиринта на
Източния въпрос*
/предистория/
От
падането на Видинското царство в края на 15 в.
в хода на многото отчаяни и неуспешни опити за освобождение,
българите ясно осъзнават огромното военно превъзходство на противника.
Въпреки, че през 19 в. османският феодализъм дава първи признаци на
упадък и от 17 в. Османската империя разчита на наемни войски подобно на
западните си съседи - според приблизителната сметка на чуждестранните
политически наблюдатели през 70-те години на 19 в. съотношението между
въоръжените сили на балканските националноосвободителни движения, взети
заедно от една страна и тези на османската империя, от друга, са около
1:100 в полза на султана. Тази преценка, макар и фрапираща, едва ли е
далеч от истината, имайки в предвид, че тогава империята разполага с
огромни материални и човешки ресурси, обхващащи обширни територии на три
континента. Султанът във всеки момент може да разчита на военен
контингент от около 1 милион души редовна и нередовна армия, водена от
опитен офицерски състав обучен във всички прийоми на военното дело.
Повече от ясно било, че балканските освободителни движения, включително
и българското имали насреща си много по-силен противник. За това
въпросът за външните съюзници придобива жизнено значение за българското
революционно дело. Много преди Възраждането, българите възлагат надежди
към европейските страни воюващи срещу турците, като най-напред тези
надежди се възлагат на Австрия, а по-късно на Русия.
През 17 и особено през 18 в. Русия се очертава като най-активен
противник на Османската империя. Общият славянски произход с руснаците и
източно православната религия, както и успешните войни срещу Османската
империя пораждат и с течение на времето засилват вярата на българите, че
именно Русия е единствената Велика сила, която може да им помогне.
Руските
монарси от своя страна много старателно и целенасочено подхранват
подобна увереност сред подвластните славянски и православни народи на
Балканите. Още през 16 в. цар Иван Грозни огласява освободителната мисия
на Русия като заявява недвусмислено, че целта му е да освободи Цариград
от игото на полумесеца. На тази основа възниква и се разпространява
известната легенда за дядо Иван. Същата насоченост на руската политика
се откроява още по-ярко при Петър Първи и Екатерина Велика. Тези двама
владетели увеличават многократно руската мощ и още повече засилват
натиска върху османската империя. Стремежът им е на всяка цена да
изведат Русия до топлите южни морски пътища през Босфора и Дарданелите.
Оттук произтича системната агресивна ориентация на Русия спрямо
черноморските проливи и техния хинтерланд - Балканският полуостров. За
целта се създава цялостна идейно-политическа доктрина с пропагандна
насоченост, намерила израз в ключовия девиз
“Москва - Трети Рим”.
С течение на времето въпросната доктрина все по-широко се прилага в две
основни модификации според конкретния случай. При единия случай се
акцентира на православната вяра, а при другия на общославянската идея. В
България, по понятни причини, пропагандата се извършва и по двете линии.
Така под знамето на православието и славянофилството Русия най-искрено
се старае да изгради ореола на своята репутация като съюзник, защитник и
покровител на балканските народи в името преди всичко на своите
собствени интереси.
Напористата руска експанзия срещу Османската империя неизбежно поражда
силно противодействие от страна на някои западни държави - главно
Великобритания, Франция и Австрия (по-късно Австро-Унгария). Интересите
на въпросните държави на Балканите и в района на Близкия изток са в
остър противовес с евентуално руско проникване в този регион. Така се
проявява тяхната враждебност спрямо местните националноосвободителни
движения. Между Русия и западните държави се очертава едно непрестанно
съперничество по този въпрос, което често стига до остри конфликти и
стълкновения. Така възниква крайно заплетен възел от сложни
взаимоотношения, известен под името
Източен въпрос,
който през целия 19 в. неизменно присъства като проблем в
международните отношения. Ожесточената борба на Великите сили за
наследството на т. нар. “болен човек край Босфора” пряко рефлектира
върху балканските освободителни движения. Така руската агресивна
политика спрямо Турция като благоприятен външнополитически фактор за
освободителните движения не може да се задейства автоматично и
самоцелно, ако не бъде индуктирана в достатъчна степен от вътрешните
освободителни движения. С други думи, руската подкрепа би имала някакъв
ефикасен резултат само при положение, че е налице мощно и организирано
вътрешно движение от общонационален характер, подобно на сръбското през
1804 г. и гръцкото през 1821 г. В този смисъл, ако вътрешният фактор е
определящ, външният е решаващ за успеха на националноосвободителната
революция.
След разгрома на Наполеонова Франция през първата половина на 19 в.
Русия получава явно надмощие в политическия живот на Европа. През този
период, по заръка на царя, Азиатският департамент при руското Външно
министерство в Петербург изработва цялостна стратегия за руската
политика на Балканите, като градацията на приоритетите изглежда така:
1. Сърбия и Черна гора,
2. Гърция, 3.България
След
гръцкото въстание през 1821 г. намесата на Русия намира израз в
поредната руско-турска война от 1828-29 г. Точно в най-критичния момент
похода на ген. Дибич Забалкански увенчава гръцкото освободително
движение с успешен финал. Съгласно Одринския мир (1829) Гърция получава
статут на автономно княжество. Такъв статут със същия договор получава и
Сърбия, макар че първото сръбско въстание започва още 1804 г. и
благодарение на руската война с Османската империя през 1806 г.
сръбското въстание начело с Кара Георги постига успех, който обаче е
временен. След нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г. султанът
незабавно си възвръща позициите в Сърбия като смазва местното движение.
Второто сръбско въстание начело с княз Милош Обренович започва едва след
руската победа на Наполеон. Отново с активната помощ на Русия сръбската
революция постига най-сетне своите цели чрез Одринския мир в 1829 г.
Почти по аналогичен начин завоюват своята автономия и двете румънски
княжества Влашко и Молдова. Това става в резултат на руско-турската
война през 1853-56 г. Макар и неуспешна за Русия, тази война дава
възможност на споменатите страни да се откъснат окончателно от орбитата
на Османската империя.
Край на руската хегемония в Източния въпрос
През 1853 г. царското
правителство предприема поредната военна кампания против Османската
империя. Този път обаче в защита на султана се обявяват традиционните
западни съперници на Русия в Ориента - Великобритания, Франция и
Австрия. Така започва и цели три години продължава една от
най-ожесточените войни във връзка с Източния въпрос, известна под името
Кримска война. Поради своето икономическо и техническо превъзходство
коалицията на западните държави получава надмощие в хода на бойните
действия. Русия е принудена да капитулира.
На Парижката мирна конференция през 1856 г. страните-победителки
диктуват на Русия много тежки и дори унизителни условия на мир. В мирния
договор изрично е записано, че Русия няма право едностранно да
покровителствува балканските страни и да се меси в техните вътрешни
работи без общото съгласие на силите-гаранти. Твърдата гаранция на
статуквото, наложена от т. нар. Кримска конфигурация на силите,
фактически довежда до “замразяване” на Източния въпрос. Кримската война
бележи повратен момент в хода на балканските освободителни движения.
Времето на “лесните” победоносни войни на Русия срещу Османската империя
приключва безвъзвратно. Създалата се нова политическа конфигурация в
съотношението на силите по Източния въпрос е коренно различна в
сравнение с тази от първата половина на ХІХ в, когато се решава
съдбата на съседните народи - сърби, гърци, румънци. Българската
революция, закъсняла в развитието си, пропуска фатално своя шанс и се
озовава през 60-те и 70-те години на ХІХ в в изключително сложна
ситуация. Тя фактически се изправя сама срещу Османската империя,
зад която стоят нейните могъщи западни покровители. Крайно
неблагоприятната международна обстановка и съдбовната обвързаност на
освободителното движение в голямата политика на великите сили се
отразява затормозяващо върху българския народ, парализирайки до голяма
степен неговата политическа активност и революционна енергия.
Освободителната кауза изисква от българите не просто смели и рисковани
действия, а самопожертвувателна борба. Рискът в случая е недостатъчен,
нужна е готовност за пълна саможертва. Но подобно нещо е немислимо в
масов мащаб. Затова е съвсем обяснимо обстоятелството, че въоръжените
революционни акции въпреки всички усилия не добиват през тези години
така желания и очакван масов характер. Мечтата на Раковски да види
десетки и стотици хиляди българи под бойните знамена си остава само
мечта. Опитът на Васил Левски да организира масово революционно движение
показва, че сами българите биха имали нужда от десетки години
подготовка, за да се освободят сами. Прави впечатление, че през 60-те и
70-те години на века популярната мълва за Дядо Иван изобщо не присъства
в политическите платформи на революционното движение.
Очевидно за разлика от
обикновените български хора, прозорливите лидери на революцията си дават
ясна сметка, че при създалата се ситуация не може да се разчита на
Русия. За това те се опитват да търсят макар и не така надеждни съюзници,
като отправят поглед към съседните балкански страни. Налага се тезата,
че пътят към освобождението може да се извърви само чрез решителни и безкомпромисни
действия. Целта е чрез общонационална въоръжена акция да
се възпламени отново Източният въпрос за създаване на
по-благоприятни възможности за радикално политическо решение на
българския въпрос. Тази идея е в основата на
създаването и на двете български легии на Раковски в Сърбия, БТКЦ в
Румъния, ВРО на Васил Левски и по-късното превръщане на БТКЦ в БРЦК под
водачеството на Любен Каравелов. След залавянето на Апостола на
свободата през 1873 г. в българските революционни среди настава хаос. БРЦК губи ръководната си функция,
особено след оттеглянето на Любен Каравелов от революционните въпроси,
намерило най-ярък израз в спирането на печатния орган на организацията
вестник
“Независимост”. В този съдбоносен момент, когато наближава нова
политическа криза във връзка с Източния въпрос, се появяват нови лидери
на революционното движение. Между тях ярко се откроява Христо Ботев,
който още на 7.ХІІ.1874 започва да издава вестник
“Знаме”. |
|
Нови импулси
в Източния
въпрос
През 60-те години на ХІХ в. в Европа се случват важни събития,
които разрушават напълно установената кримска коалиционна политическа
конфигурация на силите и създават предпоставки за ново оживление по
Източния въпрос. Радикалните изменения на политическата обстановка в
Европа са свързани с офанзивата на Прусия за обединение на Германия под
върховенството на пруската Хохенцолерска династия. Главен стратег и
осъществител на това амбициозно начинание е известният немски държавник
Ото фон Бисмарк. Пътят на германското обединение минава през три
последователни войни - срещу Дания (1864), срещу Австрия (1866) и срещу
Франция (1870-1871). Във връзка с политическото осигуряване на тази
широко мащабна кампания Бисмарк прилага гъвкава тактика, в която особено
важна роля се отрежда на Русия. В случая се експлоатира нейната
болезнена чувствителност по Източния въпрос и в такъв смисъл Бисмарк
намира в т.нар. “ориенталска язва” валутата с която да манипулира
отношението на Русия към експанзивната политика на Германия в Европа и
превръщането й във велика сила. Бисмарк изхожда от презумпцията, че за
разлика от другите западни страни Германия в никаква степен не е
заинтересована от запазване целостта на Османската империя и статуквото
на Балканите. Напротив, според него прогнилата султанска държава е
най-подходящата изкупителна жертва.
Поради тези съображения Бисмарк проявява учудваща за онова време благосклонност
към националноосвободителните движения на Балканите, виждайки в тях
потенциален съюзник на германската политика в Централна Европа. Във
войната срещу Австрия и непосредствено след нея, Прусия безапелационно се възползва от унгарското освободително движение,
установявайки с него пряко сътрудничество. Особено полезен
е Източният въпрос за Бисмарк по време на офанзивата срещу Франция.
Осъщественото по това време руско-пруско сътрудничество помага на
Прусия срещу Франция и на Русия да се избави от сковаващите я клаузи
на Парижкия мирен договор. Войните на Прусия и появата
на обединена Германия като велика сила в Централна Европа коренно
променят съотношението на силите в международните отношения. Франция и
Австрия, едни от главните съперници на Русия в Източния въпрос, са силно
омаломощени, което позволява твърдата “желязна” гаранция за статуквото
на Османската империя да омекне. Германия обективно е съпричастна към
българската освободителна кауза поради наистина парадоксалното
съвпадение на техните доста разнопосочни интереси. Както българското
освободително движение, така и Германия има нужда от Русия, която освободена от
прангите на Парижкия договор, да възобнови традиционната си настъпателна
политика срещу Османската империя.
Руската дипломация в лицето на нейния ръководител княз Горчаков
вижда в прекомерно растящата мощ на обединена Германия сериозна опасност
за европейското равновесие на силите. Горчаков смята, че ако Русия се
възползва от примамливите обещания на Бисмарк за подкрепа по Източния
въпрос, неизбежно ще се окаже ангажирана за целите на немската политика
срещу Франция. А запазването на силна Франция според него е многократно
по-важно за Русия като контра-баланс на германската мощ в Централна
Европа. Така благодарение главно на руската дипломатическа намеса е
превъзмогната надвисналата над Франция критична военна заплаха в
кризисната ситуация през 1873-74 г. Съществуват достатъчно улики, че
Германия има безспорни “заслуги” за ускоряването на пламналия бунтовен
пожар в Османската империя през лятото на 1875 г., който възвестява
началото на нова фаза в развитието на Източния въпрос. Тази дискретна
намеса е с цел Германия да се отърве от досадното опекунство на
Русия във френско-германския конфликт, оставяйки я да затъва в
тресавището на “ориенталското блато”. Очакваният ефект е постигнат -
вниманието на великите сили е пренасочено от
бреговете на Рейн към Балканския полуостров. Пред българското
освободително движение възникват оптимистични перспективи.
Начало на Източната
криза (1875-1878)
През началото на 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което бързо
обхваща и Босна. Въстанието възпламенява отдавна тлеещия Източен въпрос,
който отново става централен проблем в международните отношения. На
Балканите възниква извънредно сложна ситуация, известна в историята като
Източна или Балканска криза. Тук се концентрира вниманието на всички
велики сили, които в една или друга степен участват в развитието и
развръзката й.
Въстанието в Босна и Херцеговина се посреща по различни начини от
участниците в конфликта. В Берлин например то предизвиква едва сдържано
задоволство, в Париж и Лондон - сериозно безпокойство, а в Петербург се
посреща с много голяма тревога. Руската дипломация незабавно предприема
енергични действия за бързо мирно уреждане на конфликта. Целта е на
всяка цена да се предотврати евентуален двустранен военен сблъсък с
Османската империя. Руските дипломатически инициативи в това отношение
се провалят една след друга. Голяма роля в това неблагоприятно развитие
на нещата играе германската дипломация. Като официален съюзник и
партньор на Русия Германия активно се включва във всички дипломатически акции,
но по начин по-който на практика съдействува за
техния провал. Конфликтът на Балканите от ден на ден все повече се
разраства и задълбочава...
автор:
Стефан Рангелов |
