„Мнимо” ли е преселението
на селджукските турци в Североизточна България?
или Сеид Локман срещу проф. Петър Мутафчиев

В последно време се шири мнението, че изявени и световнопризнати наши историографи не били всъщност учени и не се занимавали с история, а по-скоро с полемика. Такъв е случаят с големия ни изследовател проф. Петър Мутафчиев, имащ безспорен принос за проясняване на много от „мътнотиите” в средновековната история на Източна и Югоизточна Европа и по-специално спорните моменти, засягащи историята на България.

Нормално нещо е, когато човек иска да бъде забелязан или да се утвърди в някое поприще, да напада безспорните светила в него. Допълнителен плюс за хората, хвърлящи упреци и обиди е когато утвърденият и признат капацитет не е сред живите и не може да се защити. Това прави уважаваният проф. Мутафчиев - идеална мишена за хората, които се опитват да прокарат определени идеи или програми, използвайки изпитания метод на отрицанието и омаловажаването. Принципно в такива атаки няма нищо лошо, но когато те не са подкрепени от никакви доказателства, когато обвиненията в некомпетентност стоят наистина безпочвени, това вече не е правилно. Всъщност, дори тогава те биха имали своята тежест, изречени в пиянски спор в някоя кръчма в крайните квартали на столицата, но когато зад тези смели и предизвикателни слова застане претендиращ за уважение наш ум, като Ибрахим Татарлъ, тогава вече нещата прекосяват онази тънка граница между смешното и трагичното.

Византийските летописци Георги Пахимер и Никифор Григора, чиито разкази малко се различават един от друг, разказват за патилата на султана-изгнаник Иззеддин. Бягайки от могъщия владетел хан Хулагу, селджуджкият владетел потърсил убежище при Михаил VІІ Палеолог, по онова време никейски император. Поддържайки илюзиите на госта си, никейският владетел го отделил от семейството му, което останало в Никея, а сам него убедил да го следва в пътешествията му из империята. По-голямата част от бившите иззеддинови поданици се примирили с новото положение, но една част се прехвърлили в източната част на Никейската империя, където били приети със статут на федерати от императора, който се страхувал от могъщите татари на Хулагу, вече негови източни съседи.
 

Съществуват и източни /персийски и арабски/ източници за освобождаването на Иззеддин, но те са твърде непълни и неточни. Най-пълно сведение по въпроса от източен извор е изложението на ранната турска история, наречено Огузнаме, достигнало до нас в преработения от придворния поет на султан Мурад ІІІ – Сеид Локман, вид.

Според него, когато Иззеддин се установил в Цариград, при него дошли и негови видни военачалници. Тъй като един от тях, именно военачалникът Али Бехадир, разгромил някакъв враг на Империята в Румелия, Иззеддин бил възнаграден с правото да посели Добруджа. Бившият султан изпратил известие до родственика си Саръсалтък, който, излизайки от Изник, минавайки през Босфора, в крайна сметка стигнал до Добруджа и „дълго време там имало два-три мюсюлмански града и 30-40 бюлюка турски семейства”, които давали отпор на враговете на Михаил, твърди Локман.

Подозирайки заговор, василевсът обаче убил Али Бехадир и други военачалници. Останалата свита на Иззеддин били или покръстени, или хвърлени в тъмница. Изненадващо как, според Локман, изведнъж Рукнеддин, брат на Иззеддин, който го лишил от престола с интриги пред Гулагу, в изблик на състрадание, измолил от кипчашкия хан Берке помощ за брат си. Берке, след като освободил Иззеддин, според Локман, отвел го заедно със Саръсалтък и добруджанските турци в земите на кипчашките татари, където дарил на гостите си голяма земя за поселение. Както се вижда, разказът на Локман се покрива само на места с казаното от двамата византийски летописци.

Локман споменава, че след поселението на Добруджа „още дълго време имало 2-3 мюсюлмански града и 30-40 бюлюка турски семейства”. Оттук можем да заключим, че не всички са напуснали Добруджа с татарите. Тъй като той обаче единствен дава известие за турска колонизация в тази област, е редно твърдението му да бъде подложено на известно съмнение.

Първото нещо, което се забелязва е, че византийският император награждава Иззеддин със земята Добруджа, сиреч по това време тя е била не българска, а византийска, нещо, за което никой византийски или друг летописец от онова време не споменава. Но, както ни известява Пахимер, византийците се разпореждали в със земята на юг от Хемус и с нито педя земя на север от тая преграда, т. е. във времето, което Локман изпраща Саръсалтък в Добруджа, а именно 1262-1263 г., Михаил Палеолог не би могъл да „даде” комуто и да било тази територия извън пределите на неговото разпореждане. Впрочем, споменатата Добруджа не била под косвена или политическа власт на Византия нито тогава, нито когато и да било по-късно. С това обаче не доказваме, че разказът на Локман е грешен, тъй като е напълно възможно Михаил Палеолог да е пратил турците в земите на своя враг, а именно – българския цар. Но надали владетелят на България би позволил една такава явна инвазия в земите си без да даде военен отговор на Византия. За такъв сблъсък не споменава никой познат на нас извор, но разбира се и това не е достатъчен факт сам по себе си.

Вглеждайки се по-внимателно в „преработката” на Локман, се виждат редица очевидни несъответствия. Саръсалтък, твърди Локман, е давал отпор на враговете на императора – българи и татари, които впоследствие стават избавители на техния пръв водач Иззеддин и заедно със своите врагове – селджуките, татарите се връщат в родината си и дори ги награждават със земи за поселение, а водачите им – даже и с власт.

автор: Васил Кънев

прочети: За името на Демир Баба - Железният Баща

прочети: "Мнимо" ли е преселението на селджукските турци в Северноизточна България?